Въпреки, че не идваше за пръв път в Китай и нямаше кой знае какви проблеми
с езика, Николай още преди да пристигне беше преценил, че трудно ще се справи
сам с всички формалности около регистрацията на офиса, ако няма до себе си
китаец.
Лошото беше, че докато няма регистрирана фирма няма и как да наеме някого.
Единствената възможност беше да търси познат. Като се има предвид и факта, че нямаше особени наблюдения върху
китайците, не ги познаваше добре и трудно би се ориентирал от пръв поглед дали
човекът е свестен или не, вариантът с някой, когото си виждал и преди или който
е препоръчан от доверен човек, определено беше за предпочитане.
Николай се видя с няколко българи, поразпита тук и там и сред няколкото
души, които му предложиха, избра Джан.
30 годишният мъж беше завършил образованието си в Германия, имаше познания
за западната култура поне колкото Николай за китайската и нямаше опасност да
постави пред себе си онази типична стена, която често издигат хората, които не
са свикнали да общуват с чужденци...
Освен това говореше английски и немски и когато го попитаха, заяви, че няма
нищо против да научи и български, което беше жизнено важно за Николай. Стефан
постави условието заместникът му в офиса да владее български, а Николай
предпочиташе щом започне да работи с един човек, да си продължи с него, а не да
го сменя след като фирмата е регистрирана.
Той очакваше срещата с огромно любопитство. Един техен общ приятел дойде, набързо ги представи
един на друг и ги остави да си говорят. Джан беше висок приблизително колкото
Николай. С детски чисто излъчване и закачливи тъмни очи. Носеше бяла риза и
тъмен панталон.
Двамата веднага се харесаха и след 10 минути вече разговаряха като стари
приятели. Опитваха се да говорят основно на китайски, но на Николай понякога му
се губеха думи, и тогава минаваха на
английски.
Решиха да започнат от следващия ден, разпределиха си задачите, размениха си
телефоните и се разделиха.
Няколкото седмици, които последваха,
бяха изпълнени с трескаво тичане по учреждения и огледи на помещения, но
работата не им тежеше. Сработиха се бързо, Николай координираше нещата със
Стефан, но двамата с Джан заедно обсъждаха какво да правят и как е най-добре да
го направят. Нямаше шеф и подчинен, а само двама души, които работят заедно с
обща цел. Николай търпеливо изслушваше поученията на Джан преди да отиде в
поредното учреждение, защото Джан знаеше по-добре как стоят нещата тук, а Джан
търпеливо изслушваше всички наставления от Стефан, които Николай му предаваше и
се стараеше винаги да се съобразява с тях.
Докато Николай обикаляше по институциите, китайските служители понякога не
го разбираха и той повтаряше изречението, което беше сигурен, че е конструирал
правилно, сричка по сричка. Разбираха го повече от южните китайци, но пак не
разбираха всичко и когато половин час се беше опитвал да обясни, но не го
разберяха, Николай звънеше на Джан, молеше го да обясни по телефона и проблемът
се решаваше, но Николай се прибираше обезсърчен и депресиран. Не можеше да се
научи да се кара, когато не го разбират, както правеха другите чужденци, щом им
се наложеше, беше твърдо убеден, че проблемът е в него и трябва да подобри
собствения си китайски вместо да се кара на хората.
Въпреки тези малки неуспехи, това беше период, през който Николай се
чувстваше изключително добре. От една страна, той винаги беше обожавал да
работи в екип, чувстваше се безкрайно добре когато работата се разпределяше и
се вършеше съобразно с това да бъде свършена по най-добрия възможен начин, а не
според това кой да се направи на интересен и кой да изпъкне.
От друга, в лицето на Джан, той срещна приятел, какъвто не беше имал
досега. Винаги беше живял с усещането, че е особен, различен и дори и
най-близките му приятели не го разбираха така добре, както изведнъж, съвсем
скоро след като се запознаха, започна да го разбира Джан. И това усещане, че
има такъв приятел го будеше с усмивка сутрин и го следваше през целия ден.
Когато повечето организационна работа беше свършена, офисът нает, техниката
купена и инсталирана, всички необходими регистрации направени, а обявите за
търсене на служители пуснати, двамата се събраха в кабинета, който щяха да
споделят, сложиха на масата две големи купи чипс, по една за всеки и поляха с
натурален сок започването на работата. Тогава, докато си говореха и Николай се
замисли, че след като съвсем скоро ще започва да учи момъкът пред себе си на
български, а и за да е удобно на колегите от България, Джан непременно трябва
да има българско име. И понеже е близко по звучене и почти равносилно по
честотност, Джан гордо прие българското име Иван и този факт изключително много
го забавляваше.
В тези първи дни Николай нямаше никакво време да влиза в скайп за
развлечение в редките случаи, когато го правеше се криеше като невидим и
гледаше набързо да се разбере със Стефан. Таня също, както винаги цепеше и
секундата, за да може да работи и двамата се бяха добавили, но така и не се
засякоха, за да се ауторайзнат един друг.
***
Животът на Таня на пръв поглед изглеждаше съвсем същия, както преди. Но при
по-внимателно вглеждане и с просто око се забелязваше светналия и поглед. В
нейния сив и скучен живот, в оцеляването, което отлагаше истинското живеене за
далечното бъдеще, когато вече няма да бъде студент, само ще работи, ще има
достатъчно време да спи и, предполага се, ще бъде щастлива, се появи мечтата.
Когато сутрин измъкваше от кревата умореното си телце, безволево се
оставяше в ръцете на втрисащия я студ, докато се измие и облече, онова далечно
бъдеще изглеждаше толкова далечно, че дори не си заслужаваше да мечтае за него.
В нейния живот се появи нещо друго, истинско, което и даваше сили сега. Когато
се случеше да се измъкне от сянката на блока, да тръгне по пътеката зад него и
бръснещият вятър да започне яростно да я блъска в лицето, когато пристъпваше
наведена и се чудеше дали няма да падне, една силна и топла ръка внимателно я
подхващаше за лакътя и я водеше напред. Ръката на Николай. Тя го скриваше
дълбоко в съзнанието си, когато беше на работа или учеше, но станеше ли
проблем, беше ли и тежко, той неизменно се събуждаше от мислите и, усмихваше се
добродушно-закачливо, както само той може, сякаш е малко дете, което ей сега ще
те щипне и вече предвкусва удоволствието,
и и помагаше. Тя почти нямаше време да седне на компютъра, дори не и
беше чудно, че не се засичат, не смееше да пише първа, знаеше, че и той е
зает и вероятно няма време да пише, но
мисълта, че го има, че на света живее такъв човек като него, вече означаваше
много. Дали някога ще се засекат? Дали пълният му със слънце поглед отново ще я
завие с пухено одеяло и ще и обещае, че нищо лошо вече няма да и се случва? Кой
знае? И има ли значение? Важното е, че го има някъде, където и да е. А това
прави живота малко по-лек.
Няма коментари:
Публикуване на коментар