"Хора" Глава Двадесет и девета

         Изведнъж Стефан се оказа бeз каквито и да е планове за уикенда. Елена помоли да вземе Илиян,  и той остана сам.

Детето ужасно му липсваше  и за пръв път осъзна, колко голямо място заема то не само в сърцето, но и в ежедневието му.

Досега Елена винаги го беше взимала през седмицата и тогава той като че не чувстваше липсата му, както я почувства сега, когато само си представи предстоящите събота и неделя.

Какво бе правил преди да се роди детето? Как е могъл да преживее толкова време без него? С какво се е занимавал.

Не му се четеше, съдържанието на филмите отдавна предсказваше само като види заглавието, не искаше да учи, това бяха дни отредени за почивка... Сещаше се за хиляди неща, но те всички бяха неща, които могат да правят заедно двамата, сякаш той бе забравил да мисли за нещата, които може да прави сам и сега не се сещаше нито едно...

Както правеше винаги, от известно време, звънна на Ирина. Тя се беше прибрала от работа и се разхождаше из къщи. Разказа и за проблема си и я помоли за съвет - какво да прави?

Ирина дълго се смя.  Тя беше позабравила какво може да се прави в София, ако си сам. Напоследък я вълнуваха съвсем други неща и София и животът и там бяха останали далеч назад и изглеждаха като сън. Тя се замисли какво може да прави в нейния град и като се сети за “баира”, които беше извън града и представляваше немалък хълм, подножието на който обикаляше рекичка,  веднага му предложи да отиде някъде извън града, да се поразходи.

-Обаче сам не е интересно.

-Съжалявам, там не мога да помогна.

-Дали? Какво ще правиш утре?

-Много неща, сред които не влиза пътуване до София и разходка с теб.

-Е да, то оставяше да те карам да пътуваш... Но аз ще дойда! - той го съобщи с толкова удоволствие и гордост, че най-после е измислил какво да прави, че гласът на Ирина се засмя в слушалката:

-Искаш да дойдеш тук?

-Ако си съгласна да дойдеш с мен на разходка... Съгласи се, моля те, в безизходица съм!

Ирина отново започна да се смее: “ Това богатите понякога са толкова смешни с техните проблеми!”, но все пак се съгласи. Разходката щеше да дойде добре и на нея.

Стефан се появи сутринта, облечен с анцуг и маратонки, доволно усмихнат  и спря джипа пред къщата на иринини точно в 9 без пет.

Ирина излезе, тя не можеше за катери хълм с пола и беше с панталон, също с маратонки и тениска.

Стефан за момент се сепна като я видя. Беше позабравил момиченцето, което му разказа приказка в една тъжна за него вечер, познаваше гласа, беше се привързал към гласа и слабо познатата девойка, която се появи, го накара да се почувства неудобно за момент. Ирина седна до него в колата, обясни му накъде да кара, заяви, че щом отиват на разходка “на баира” непременно трябва да пеят, запя някаква популярна по това време песен, с непрекъснати подканяния го изнуди и той да се включи, въпреки, че пеенето изобщо не му се отдаваше...

Пътят беше съвсем кратък, но ирининият ентусиазъм разтопи леда, когато слизаха тя пак беше любимата разказвачка на приказки, само че този път от плът и кръв.

Притеснението му се изпари, но тя му стана интересна, непрекъснато очакваше нещо ново от нея, чудеше се какво ли ще направи сега...

Тя приклекна до рекичката и започна да се диви на красотата на камъчетата. Стефан също погледна, но видя само камъни. Тя охкаше и ахкаше, вадеше камъчета от водата, разглеждаше ги и като изразеше възхищението си, внимателно, сякаш да не ги нарани, ги връщаше обратно.

Стефан се почувства като че е със сина си. Седна под едно дърво наблизо, за да я остави да се нарадва на реката и наблюдавайки я с усмивка, се чудеше как е възможно това момиче да умее да се държи съвсем като дете и да разсъждава толкова зряло в същото време.

Като се нарадва на рекичката, Ирина го погледна, забеляза, че той скучае, предложи да вървят нататък и по пътя тържестевно му заяви:

-Ти си безвъзвратно пораснал и скучен, затова ти е скучно!

Стефан започна да се смее:

-А непременно ли трябва да ровя в реката, за да ми е интересно? На мен ми стига да наблюдавам теб - Чувствам се все едно съм извел сина си на разходка... той така разглежда камъчетата...

Ирина не каза нищо, но се засмя доволно.

По-нагоре, когато стигнаха цветна поляна, реши, че не могат да продължат и метър по-нагоре, ако нямат венчета.

Седна на земята. Стефан несъзнателно си помисли “Елена никога не би направила това!” и като извади от джоба си конец, с невероятно усърдие се зае да плете.

Направи две венчета, едното сложи на своята глава, а другото, въпреки възраженията му, нахлупи на главата на Стефан. Искаше му се да си представи как изглежда. Може би трябваше да се снима с телефона?  Ирина забеляза какво се кани да прави и като измъкна телефона от ръката му,   го снима тя.

Той се смя с глас, дълго и от сърце, когато се видя. Много отдавна не беше се смял така. Дали изобщо му се е случвало преди? Той като че ли не помнеше...

След малко Ирина реши, че и се тича и заприпка наоколо, когато стигна върха на хълма избърза и изпревари Стефан. Той не знаеше какво привлече вниманието и там, но видя как тя застана на колене, взе нещо от тревата и като внимателно го пазеше със свободната си ръка от вятъра, го повдигна към лицето си и го заразглежда. Отдалеч долетя радостният и вик:

-Калинка, намерих си калинка!

Стефан спря за момент да я погледа.  Застанала на колене, с калинка на ръката, и венче на главата, приличаше на фея от приказките.

“Господи, колко е хубава!” той се сепна, спря, обърна с лице към надолнището и гръб към Ирина и седна на тревата.

Той харесва ли я или я намира за сладко дете? Изобщо възприема ли я като жена? Чу стъпкита на Ирина, тя  застана срещу него и го попита дали е добре. Той се усмихна  и кимна. Искаше му се да я разгледа, да си изясни каква беше тази мисъл, но тя щеше да улови погледа му, така не става. Тя седна малко встрани и като се усмихна също се загледа надолу, където малката рекичка лъкатушеше сякаш някой е искал да очертае хълма с нея...

Силен порив на вятъра провлачи ластика надолу в косата и и като намръщи малкото си носле, тя я доизмъкна, за да я сложи пак. За секунда косата и се разпиля и уловил този момент, Стефан наведе глава и се изчерви. Да, тя определено беше жена и да, той определено я харесваше като жена...

Това откритие, така ново за него, го обърка... Той не можеше да я гледа в очите, сякаш винаги, когато погледите им се срещнеха, тя можеше да прочете в очите му колко я харесва, струваше му се че би изглеждал като анимационен герой  с изплезен до земята език...

Пикникът на върха и края на разходката му се губеха, от този момент нататък, той съсредоточаваше всичките си сили в това да не я погледне в очите, да не се издаде, често се червеше и се чудеше къде да дене лицето си.

Улисан в това усилие, той не забеляза бръчките, които прорязаха челото на Ирина, когато започна да се държи така, не различи фалшиво-любезната и усмивка от истинската, която виждаше преди това. Осъзна, че тя е разбрала, когато и позвъни на другия ден и телефонът беше изключен. Ирина никога не си изключваше телефона...

Когато за пръв път чу сигнала за изключен телефон, му стана тежко, заболя го, но реши, че ще се справи. Очи, които не се виждат се забравят, глас, който не се чува, също.

След седмица осъзна, че не всичко е толкова лесно, колкото казват. Ирина не присъстваше  физически около него, но се беше така дълбоко просмукала в самото му същество, че той не можеше да избяга от нея, каквото и да прави.

Мисълта му бягаше към нея всеки миг, всяка секунда. Вечер не можеше да заспи без приказките и, сутрин, в просъница, се чудеше дали е добре, да не и се е случило нещо лошо, и твърдо решаваше да отиде да я види.  С окончателното събуждане се отказваше от тази идея - има чест и той, няма да ходи да я моли, не иска повече да го чува, хубаво.

Излизаше на улицата, опитваше се да мисли за това, колко е хубав денят, качваше се в колата, усмихваше се на дърветата по пътя, и изведнъж виждаше Ирина да върви по тротоара. Шокът беше толкова голям, че той удряше спирачка, на няколко пъти го удряха отзад при спирането и му се наложи да сменя колата. Но най-страшното беше, че когато отново погледнеше към същото място, виждаше съвсем друга жена, нещо у която му напомняше Ирина...

Принуди се да си вземе шофьор, иначе ставаше опасен и за себе си и за околните.

Правеше глупави грешки в офиса, започна да се кара и се мразеше за това. Понякога се улисваше в работата и спираше да се сеща за Ирина, тогава гласът на секретарката прозвучаваше като Ирининия или влизаше някой, който незнайно защо му заприличваше на нея и всичките му усилия да мисли за друго, отиваха по дяволите.

Поглеждаше се в огледалото и не виждаше високият красив мъж, когото виждаха всички останали, виждаше един непохватен тийнейджър, с дълги ръце и крака, големи сини очи и червенина, скрита толкова плитко под кожата и готова да избие дори от една дума. Гледаше се, не можеше да се понася и се срамуваше от себе си.

След два месеца не издържа. Освободи шофьора, дълго стоя зад волана и не се решаваше да запали, дано се овладее, дано да успее да се справи. Потегли и като се стараеше изобщо да не гледа настрани, за да не се разсея дори и за миг, стигна да детската градина, паркира отпред и зачака Ирина да излезе след работа.

Тя веднага го видя и се спря нерешително. Махна с ръка на колежките си и те отминаха. Беше объркана и той го почувства веднага, щом срещна погледа и.

Тя се приближи:

-Така е по-добре.

Той въздъхна дълбоко.

-Кое е по-добре? Не смея да шофирам в София, взех си шофьор, на няколко пъти ме блъскаха след внезапна спирачка, когато незнайно защо мозъкът ми решава, че ти ходиш по тротоара... Това ли е по-добре?

-Не бива да се виждаме! И ти знаеш, че е така. Трябва да си вървя. Тя тръгна по пътя и той извика след нея:

-Нека поне се чуваме, моля те! Не мога така, не мога! Моля те!

Той леко се беше прегърбил, изглеждаше нещастен и несъзнателно много бързо движеше пръстите на ръцете си и мачкаше всичко, което попадне между тях.  На панталона, точно до ръката му се беше обръзувало намачкано петно. Понякога вдигаше ръце и несъзнателно рошеше косата си. Изглеждаше съвсем сам, безпомощен и загубен, като малко дете, което е загубило от поглед майка си и отчаяно се оглежда за нея. Тя изпита толкова нежност, така и се прииска да го прегърне, да го целуне по челото и да му обещае, че всичко ще бъде наред.

Заоглежда се  нервно и нерешително. Ако само можеше да го прегърне, ако само можеше! След няколко секунди кимна в знак на съгласие и отмина.

Разговорите им бяха много по-различни от преди, студени и сухи, на все пак, той я чуваше, знаеше, че е добре, и се чувстваше  малко по-спокоен. Прехвърли шофьора си на друга работа и отново се зае с това сам.

Глава Двадесет и осма                          Глава Тридесета 

 

Видяхте ли вече романа "Опера"?

Можете да го купите от тук.

"Земята живее. Земята диша..."

"Земята живее. Земята диша. Нужно е само да пуснеш новините, за да го видиш. Но не и да го почувстваш. Няма как да го почувстваш. Нямаш сили. Ти си зомби. Мисълта ти се мотка около последните новости в работата. Нямаш време за глупости. Нямаш време за проблемите на света, нямаш време да съчувстваш на болките му и да се радваш на придобивките му. Ти не живееш в него. Ти си работа. Живееш в работа. Съществуваш в работа. Оцеляваш в работа.  Всичко е работа. Останалото е пародия. Или ирония. Опасявам се, че просто ми харесва как звучат думите. Има ли значение? И без това вече никой не слуша. Само Иван.... И Александра би слушала, ако знаеше как да ми помогне, ако можеше... Ако не се страхуваше... за мен... и от мен..."

      из романа "Опера" 

Видяхте ли вече романа "Опера"?

Можете да го купите от тук.

"Хора" Глава Двадесет и осма

            Николай беше споменавал приблизително кога ще си дойде, но все пак, едва когато каза на Таня точния януарски ден, когато ще е в София и ще може да се видят, тя осъзна, че той НАИСТИНА ще си дойде и НАИСТИНА ще се видят.

От този момент цялото и същество се изпълни с очакване. Тя стискаше зъби и учеше за контролни в края на семестъра, пишеше курсови, недоспиваше си, но сега всичко това никак не и тежеше. Всеки ден, всеки изтекъл миг я приближаваше все повече до деня, когато той ще бъде тук и за пръв път от много време тя се наслаждаваше на неумолимия ход на времето.

Двамата се познаваха вече от почти година, в началото си пишеха ту дълги, ту къси и-мейли, после започнаха да говорят по телефона, разказваха си всичко, споделяха всичко, което ги вълнува и един ден, в един от малкото свободни часове, когато Таня сядаше да гледа филм и още преди филмът да е започнал, с наслада си представи как след това, ще разкаже на Николай, тя осъзна, че всичко наколо значи нещо, само когато е споделено с него.

Това откритие, както и фактът, че от известно време се чувстваше по особен начин, не се решаваше да предприеме нищо без да се посъветва с него и ако се почувстваше объркана, а той не и звъннеше да поговорят веднага след нейното прозвъняване, изпадаше в неописуем, див ужас, сякаш са я оставили сама насред огромен град, чийто език не говори и са и казали да се оправя сама, а тя само се върти на едно място, ужасява се от шума и не смее да тръгне наникъде. Разбира се, всичко си идваше на мястото в момента, в който тя дочуеше познатата мелодия на телефона си.

Но всички тези отделни събития навързани сочеха само към едно, което Таня дълго отказваше да признае, въпреки че беше психолог и всъщност беше напълно сигурна, че е така - тя го обича!

Това откритие, което я осени внезапно, докато ядеше кисело мляко, надробено с какаови бисквити и блееше в телевизора, дълбоко я порази.

Таня обичаше! Някъде далеч назад, в миналото беше останало времето, когато тя въпросително се вглеждаше в момчетата, които срещаше - дали няма да се влюбя в този. Тя не усети кога точно престана да го прави, но се срамуваше от това време, сякаш тогава е била толкова глупава, да ГО търси в обикновените момчета, които познаваше. Защото Николай беше толкова необикновен! Тя винаги се беше мечтала да се влюби точно в такъв  младеж, но не вярваше, че го има. Изобщо, като се замисли, преди да се влюби, Таня не вярваше, че ще се влюби наистина - искаше, но не вярваше... тогава не го е познавала, просто не е имало в кого да се влюби, защото тя би се влюбила единствено и само в него.

Той продължаваше да се държи с нея като по-голям брат и това не даваше много надежди за по-нататъшно развитие на отношенията им, но все пак, най-важното, това, което караше Таня да се буди усмихната всяка сутрин, беше, че ТЯ ВЕЧЕ ОБИЧА! Тя МОЖЕ да обича! А да обичаш е толкова хубаво!

Не я болеше, че е сама, не се измъчваше, че Николай вероятно никога няма да я обича, просто и беше хубаво, че обича и то как само обича!

Никой мъж на земята не можеше да се сравни с него, тя би изгонила Брад Пит, Джордж Клуни и Леонардо Ди Каприо, ако бяха дошли да я молят на колене да бъде с тях. Без да се замисли дори и за миг! Защото тя обича Николай! Толкова е хубаво, че Николай го има. Светът е хубав, защото Николай го има! И да се живее в в този свят е толкова хубаво!

А той не я обича по този начин, голяма работа! Би било добре, ако я обичаше, но не може всичко да е перфектно!

Той така всепоглъщащо се настани в мислите и, че тя се чудеше как е живяла преди да започне да мисли за него. Когато заспиваше, последното нещо, което се процеждаше през сумрака на унеса до съзнанието и беше”Николай”, сутрин се стряскаше от часовника и първата мисъл в главицата и отново беше: ”Николай”. Ако през деня се замислеше и някой я стреснеше, тя отговаряше с “Николай” и извикваше леки усмивки у всички. Сякаш целия свят се беше събрал в тези  7 букви - Николай и Таня живееше само за тях и чрез тях.

Когато денят на срещата наближи, тя започна да се притеснява. Беше така свикнала ходи по улицата такава една смотаничка, това и гарантираше, че няма да си завъди навлеци, никой не я забелязваше и тя се чувстваше прекрасно така.

Но Николай... би и било много тежко, много мъчително, ако той я види така. Не,  за да го сваля, просто от уважение към него и към факта, че все пак е мъж. Така и се искаше да я погледне и да си каже :”Я, колко е хубаво моето момиченце!”, няма да се влюби в нея, човек не се влюбва така, просто защото някой е хубав, но би се гордял с нея, а тя би била толкова щастлива, ако Николай се гордее с нея!

Проблемът с дрехите беше наистина сериозен и съвсем не маловажен, нови дрехи тя не беше купувала от години, износваше старите и парите все не стигаха до там.

Сега беше събрала мъничко, не смяташе да купува нещо с тях, просто така, да има резерв, ако някой път заплатата закъснее. Преброи ги, бяха стотина лева, никак не и се искаше да ги дава, беше ги спестявала с толкова усилия. Дори избягваше да яде на работа, за да не дава пари и караше гладна смените и когато обикаляше из супермаркета, винаги цената я ръководеше какво да купува... Не се дават лесно така спестени пари, но това е Николай, а за него Таня би дала и последната си стотинка.

Купи си нов пуловер и дънки, че старите бяха много зле, за яке нямаше как да стигнат, но тя се прибра все пак доволна, макар и почти без резерв. Ако не изглеждаше особено добре пред Николай, поне нямаше да се излага и да се черви от срам.

Следващата и тревога беше как да реагира, когато го види, дали да го прегърне, или само да подаде ръка? Какво е редно да направи в този случай? Таня не се свенеше да си прегръща приятелите за снимки, или понякога, когато няма да ги види дълго, но все пак, колкото и близък приятел да беше Николай, той беше и много далечен приятел в същото време... Какви сме жените, той идва и тя ще го види, а се измъчва от такива неща. А ако не я познае? Той я е виждал само веднъж на живо и после на няколко снимки, но Таня почти нямаше снимки и рядко пращаше... Ох!

                Тя знаеше кога пристига влакът му и от този момент, като че ли въздухът в София стана по-свеж. Това беше въздухът, който дишаше и Николай, а това е толкова прекрасно и толкова невероятно в същото време. Денят беше прекрасен, слънцето ярко грееше и ако не бяха ниските температури, би приличал на пролетен. Само силният вятър от време на време напомняше, че още е зима.

               Срещата им беше до стълбите на Ректората. Таня пристигна разцепвайки секундата и в първия момент дори не забеляза, че Николай е вече там. Когато го видя той вече беше съвсем близо, усмихваше се щастливо и като каза “Здравей, Таня!” много силно я прегърна. Всичко стана толкова бързо и естествено, че Таня нямаше време нито да се зачуди какво да прави, нито да се притесни, нито дори да се изчерви,  най-любимият човек на света я прегръщаше, беше близо, толкова достъпен, че ако поискаш можеш да го боднеш с пръстче по ръкава, ей така, просто за да се убедиш, че е истински и наистина е тук и нищо друго нямаше значение.

Повечето хора прегръщат и се ръкуват проформа, подават вяло отпусната ръка или делово слагат ръце в горната част на гърба на другия и се поклащат насам натам. А Николай прегръщаше наистина, не я стискаше, не я мачкаше, прегръщаше я много внимателно, но истински, със сърце и това толкова много и се хареса. Николай не може да бъде лицемерен, не умее, просто не е такъв. Тя се опита да си спомни и се сети, че той и ръка подава така, истински, не като мекица. А това е толкова хубаво!

             Той се отдръпна, кавалерски и целуна ръката и предложи да седнат в някое кафене на “Шипка”.

              Таня никога не беше се чувствала така, тя през цялото  време усещаше вниманието му върху себе си, той деликатно я придърпваше, за да не я блъскат хората или я хващаше за лакътя, когато тя улисана в разговора се спъваше или не виждаше, че тротоарът е свършил. Таня просто вървеше и се радваше, че може да си говори с Николай и се радваше ту на това колко е хубав Николай, ту на това колко е внимателен Николай, ту на това, колко е хубаво да се говори с Николай, а той  сякаш раздвояваше вниманието си между нея и всичко, от което тя има нужда и разговора.

              Не беше се променил, но и се струваше толкова по-хубав то преди. Тя се хващаше, че ако под погледа и попадне малкото му пръстче, навярно ще си помисли, че това е най-хубавото малко пръстче на света...

            Разговорът ту вървеше оживено, ту изведнъж както я гледаше в очите, Николай изведнъж млъкваше, сякаш си е забравил мисълта и местеше поглед встрани, извинявайки се, че не е спал много... А после отново я поглеждаше, усмихваше се и разговорът тръгваше все едно никога не е спирал.

             Телефонът на Таня звънна, съквартирантката и  искаше да я помоли да вземе хляб и като погледна часовника, Таня се уплаши, минаваше пет, навън вече започваше да се стъмва.

Николай я изпрати до спирката на 94 - Таня реши, че има по-голям шанс да си намери място в него -  прегърна я, каза и, че ще му липсва, защото когато дойде автобусът, ще бързат. Той получи ссъобщение и си извади телефона, а тя се отдалечи напред, почти до края на тротоара, така се страхуваше, че ще се разреве, а така не искаше да реве, той няма да я пусне да си ходи така, а тя знае, че в момента не може да спре да реве, ще си пореве тази вечер и утре вече няма да плаче. Тя обикаляше насам натам по ръба на трототара, удряше с краче бордюра, искаше и се да отиде до Николай, да го пипне по лакътя, за да се увери, че още е тук, но не смееше, щеше да заплаче. Не знаеше, че телефонът отдавна е прибран и Николай стои, гледа я и не може нито да откъсне поглед от нея, нито да я повика, защо така безумно му се иска да постои още малко с нея, така страстно се моли автобусът да не идва и е толкова благодарен на софийските задръствания.

-Таня!

Тя се обърна. Очите и бяха насълзени и хапеше устни, надяваше се, че сумракът ще скрие какво става в нея. Толкова  е страшно да се разделяш с Николай! Досега го чакаше и някак всичко имаше смисъл, защото нещо хубаво беше пред нея. А сега го видя, почувства се като нормален човек,  беше щастлива, но се прегърнаха за довиждане и всичко свърши и не знаеше кога ще го види пак, дали след година или две, а светът, животът беше празен, толкова пуст без него.

-Таня, аз... обичам те! Знам, че съм далеч, знам че не бива, знам, че така не се прави... Обаче... не мога да не го кажа, защото после  цял живот ще съжалявам, че някога не съм казал на най-прекрасното момиче на света, че го обичам!

Аз не мога да те ухажвам, Таня, не умея, за мен ти си приятел и да използвам това за други цели, за се домогвам до теб, да те манипулирам... аз не мога така. Държа на теб, имам нужда от теб и ако искаш да забравим всичко това, просто кажи, забравяме го и аз никога повече няма до го споменавам, никога...

Таня беше пуснала захапаната устна и сега сълзите течаха свободно по лицето и. Защото той я обичаше и тя беше безумно щастлива, защото утре си тръгваше и нямаше да го види дълго време, защото никога не беше си представяла по-мило обяснение в любов, защото не осъзнаваше добре какво става, но знаеше, че  е нещо велико, грандиозно, което не се е случвало на всеки и защото пред нея стоеше най-прекрасното момче на света, онова, за което си беше мечтала винаги и което не вярваше, че съществува и и казваше че я обича, простичко и искрено, без преструвки, без игрички, без да я кани на срещи и да очаква от нея да се държи като жена и да се опитва да я убеди, че е много влюбена в него и всичко това беше толкова прекрасно, че тя само стоеше и го гледаше и сълзите течаха от зачервените и очи и дълго  не можеше да каже нищо.

Дойде автобус, тя леко се обърна, видя го и пак погледна Николай. Стояха все така, малко настрани от спирката, хората минаваха, виждаха ги в полумрака и подминаваха. Таня се овладя:

-И аз те обичам!

Той се приближи, усмихна се ласкаво и отново  я прегърна.

И ако досега го обичаше, тя го обикна два пъти повече заради това, че не започна да я лигави, да се глези, да я целува. А просто я прегърна. И това беше прекрасно!

***

Николай този път взе стипендия. Звънна и от летището да и каже. Тя му пожела лек път, разбраха се кога ще се чуят пак и затвориха.

Таня се усмихна. Болката сякаш беше поотминала, Николай си заминаваше и щеше още поне 3 години да живее там,  докато тя учи тук и не може да отиде при него, но се чувстваше много по-богата и щастлива отколкото изобщо някога е била.

През малката почивка на работа излезе навън и загледа небето. Дали самолетът на Николай ще мине от тук? Всичко свързано с Николай беше станало по особен начин свещено, самолетът му също беше свещен и да го види, означаваше, по някакъв далечен, непознат на хората, които се виждат всеки ден начин, да се докосне отново до него. Минаха няколко самолета. Един от тях със сигурност беше неговия и като се усмихна на мислите си, тя влезе отново в магазина и зае мястото си на касата.

***

              ЦИЕК е особено място. Физически не се различава от многото други сгради в София, чийто търбух се пълни със студенти всяка есен и се изпразва през лятото.  И все пак, неговата най-ярка характеристика е собственият му, уникален духовен живот и пространство. Той представлява реалност, напълно различна от повечето други реалности, с които човек се сблъсква през живота си.

Първите симптоми на принадлежността към тази реалност обикновено студентите откриват у себе си след края на първата седмица от своето обучение по далечния непознат език, който говорят далечни и непознати хора.

Прибират се от университета, замислят се, осъзнават че е минала само седмица и им се иска да погледнат календара, за да се убедят, че не грешат.

Една седмица. Пет обикновени календарни дни, всеки по 24 часа, подредени в линейна последователност. Една седмица, през  която би могъл да се шляеш насам натам, да отидеш на море или да поработиш. Каквото и да правиш, това е само една седмица. Но ако наскоро си попаднал в ЦИЕК, тази една седмица се равнява на години. През тази една седмица изведнъж, като от нищото пред теб се е открил един нов свят, минал е през тялото и мозъка ти като вихър, просмукал се е във всяка клетка и каквото и да правиш след тази седмица, ти вече никога няма да бъдеш същия.

Трудно е да се обясни, да се разкаже на човек, който не е бил част от тази реалност каква е нейната природа и същност. Като че ли най-ярко би могъл да я илюстрира един пример, колкото и грубоват да е той.

На който се е случвало да пътува по света, не би било никак трудно да си представи, а който не е пътувал, търсейки помощ от въображението си, би могъл да създаде тази картина в главата си.

ЦИЕК е като терминалът за трансферни пътници на голямо летище. От една страна не можеш да излезеш от него, защото нямаш виза, загубил си я след първата седмица и колкото  и приятели да имаш, колкото и близки да са ти те, след тази седмица ти вече си различен, не принадлежиш на техния свят.

От друга, целият свят изглежда на неприлично малка дистанция. От него те дели огромна тежка врата и метален ръкав към самолета. Нужно е да извървиш само няколко метра и след броени часове можеш да бъдеш в Париж, в Мадрид, във Виена, в Осака или Пекин. Може би нямаш билет и няма да те пуснат, но ако само се загледаш във вратата, осъзнаваш че реалността, която е зад нея е и тук, че Рим, Париж или Мадрид са зад вратата, но и на летището.

Физически си някъде, където всъщност не си, но “навсякъде” е съвсем близо до теб...

Хората, приятелите  минават край теб в криволичещ поток, някои се качват, други слизат, някои пристигат, други заминават, забравяш  какво е близките ти приятели да са до теб и да ги виждаш всеки ден, срещаш се с познати и си говорите кой в кой край на света е, сякаш става въпрос за разходка в парка.

С втория симптом на тази реалност, студентите от специалност китаистика се сблъскват обикновено след края на първи курс, когато един или няколко души заминават за Китай с четиригодишни стипендии. Момичетата понякога плачат. И на заминаващите и на оставащите им е криво заради раздялата и “защото никога вече нищо няма да бъде същото” и не осъзнават, че са се озовали на място, където тази непрекъсната промяна, неспирно връщащите се и заминаващите приятели ще се превърне в константа в техния живот.

Във втори курс зала 30 изведнъж се оказва опустяла. Влизаш в нея и всяка маса помни тези, които са далеч, слушалките наредени по преградките на масите много пъти са чували и смеха им и припряното и неуверено сричане... Масите са чели тетрадките им изписани с едно до друго понякога разкривени и грозни, понякога подредени и красиви йероглифчета, а изведнъж те са толкова далеч, че като си представиш, в гърлото ти засяда буца. Някогашните любими на всички китаисти и японисти шкафчета, поставени от двете страни на коридора и служещи едновременно за пейки, поставки за багаж, а дори и легла, до които трудно можеше да се добереш преди, сега са престъпно празни и винаги можеш да се разположиш върху тях, весело да поклатиш крака насам натам и, наблюдавайки двамата колеги, които се фехтоват с останали от кой знае кой ремонт лайсни, да си припомниш колко особено място всъщност е ЦИЕК. Още си само втори курс, а голямата сграда изведнъж ти се струва опустяла, едни от най-любимите приятели вече са далеч. Часовете от обикновени неусетно са се превърнали в “камерни”, толкова камерни, че чувството, че си в университет отдавна се е изпарило и като че ли и преподаватели и студенти си играят на университет  и се правят, че са в университет, а всъщност са на някакво друго, непознато място и правят нещо друго и  непознато... Най-интересното в случая е, че това усещане не лъже. Те са в ЦИЕК и циекстват и никакви други думи не биха описали по-добре случващото се зад обикновените стени на наглед обикновената сграда.

От този момент нататък, студентите бавно, но сигурно започват да опознават една нова форма на отношения - далечното близко приятелство. Отначало, когато половината курс замине, те се опитват да поддържат близко близко приятелство, но съвсем скоро осъзнават, че непрекъснатият поток от и-мейл-и е нещо невъзможно и в началото им се струва, че нещо се е строшило и приятелството е безвъзвратно загубено.

Но когато след месеци, или дори година се срещнат с уж загубения приятел, осъзнават, че той е точно толкова добър приятел, колкото е бил и преди, че сякаш вчера са се разделили  и липсата на писма означава само, че е понякога човек е зает,  води много битки и не му е до писане, само заради писането, а когато иска да каже нещо, да сподели, винаги може да го направи и тогава непременнно ще получи съвсем скоро отговор, пълен с приятелско разбиране и подкрепа.

Така постепенно се установяват отношенията на далечно близко приятелство. Понякога не се чуваш с някого месеци, а се случва и с години, но това не означава, че го губиш, той продължава да бъде точно толкова близък приятел, колкото е бил и преди.

Свикнал да живее по този начин, Николай подходи много резервирано, когато осъзна, че ежедневните едночасови разговори се превръщат в нещо повече от обикновено приятелство. Далечно близко приятелство, да, но далечна любов?

В Таня и в нейната преданост, в това че би могъл да и довери живота си  без каквито и да е резерви, той не се съмняваше.

Беше наблюдателен и чувствителен, също като нея. Годините самота не се дължаха на факта, че никой никога не го е харесвал, напротив, харесвали го бяха и то много. Той пазеше дистанция. Спокойните му, наблюдателни  очи не пропускаха пукнатините в отношенията и не му позволяваха да се самозаблуждава . Отначало си мислеше, че у него има някакъв проблем, психическа травма, която го спира. В последствие осъзна, че червената лампичка, която светваше всеки път в главата му, щом позволеше на мислите си да потичат по-дълго от обикновено по нечии пети,  просто го предупреждава, че греши. Като се успокои,  започна да се отнася с хладнокръвно доверие към нейните сигнали.

Сега червената лаппичка мълчеше, цветното й гласче, като че се бе загубило дълбоко в дебрите на николаевото съзнание и на практика нямаше нищо, което да го спира. Освен разстоянието.

От една страна осъзнаваше, че да и каже, че я обича, да я обвърже със себе си,  когато е на другия край на света и вероятно поне няколко години няма да може да я вижда за повече от 3-4 дни в годината, е егоистично, нечовешко безумие.

От друга, въпреки присъщото на всеки истински влюбен чувство за недостойност, защото другият е толкова прекрасен, че ти не можеш да се мериш с него, Николай безпогрешно чувстваше, че не и е безразличен и тя се нуждае от него не по-малко, отколкото той се нуждае от нея. Мисълта, че не просто обича, но е и обичана, ще подейства като мехлем на изранената и от проблеми душа.

От трета, Николай почувства в себе си почти параноичен страх, че може да я загуби. Да се надява да го чака, когато и е казал че я обича, е едно, да се надява да го чака, без да и е казал, че я обича е вече съвсем различно и  притегля взаимоотношенията им в друга посока.

Да, ако го обича наистина, тя пак ще го чака.Но ако не е убедена, че той иска тя да го обича... тогава може да се пречупи... за да му угоди... да го накара да се чувства щастлив и спокоен... да се пречупи, а после цял живот да се търсят един друг и да не могат да се намерят...

И какво излиза... ако кажеш, че обичаш си егоист, ако не кажеш, си глупак...

Всички тези терзания го преследваха докато не я видя на стълбите на Ректората, висока, омотана с шапка и шал, пристъпваща на тънички крачка, обути в обувки с големи грайфери, за да не се пързалят при сняг, и едва устояваща на внезапния  напор на вятъра. Беше толкова крехка и така прекрасна, че той просто не можеше, не би могъл да допусне, че тя няма да бъде негова жена... Беше я чакал цял живот, беше я търсил цял живот и  след като толкова време е бил сам, след като толкова време тя е била сама, те навярно можеха да преживеят още няколко години далеч един от друг, навярно можеха да се справят... Погледна я в очите и усети как се губи, как потъва, как главата му се изпразва от мисли...

През цялото време докато бяха заедно му се искаше да и каже, да види как думите му се отразяват в очите и, но нямаше смелост.  А когато стигнаха спирката и той осъзна, че съвсем скоро тя ще си замине и ако не и каже  сега, може би никога няма да получи тази възможност, най-после проговори за това, което през цялото време копнееше да каже.

Любовта, когато другият е много далеч и вариантът за срещи почти не съществува, е много особена.

Тя се разпознава в малките детайли, които другият иска да знае. Кой ли би предполагал, че дилемата му дали да купи от по-едрите или от по-дребните домати може да е от такова жизнено важно значение за някой друг...  Казват, че е хубаво да има някой, който желае да чуе всичко, което искаш да кажеш. И кой ли би предполагал, че само този интерес, без физически да можеш да целунеш или прегърнеш някого, е достатъчен да се чувстваш обичан и да не се съмняваш в това. Странно и непостижимо изглежда да познаваш друг човек, както познаваш себе си, когато той живее на хиляди километри от теб - но се случва...

Двамата правеха и своите малки геройства един за друг. Таня понякога, когато знаеше, че цял ден ще е на крак и ще могат да се чуят чак късно вечерта, въпреки че едва гледаше от умора и осъзнаваше, че часовете и за сън и без това се прекалено малко, ставаше половин час по-рано, и като се оправдаваше, че сама се е събудила и въпреки че е много изморена, никак не може да заспи отново, го посвещаваше на Николай, по скайп, или по телефона, а той, въпреки, че работата му изискваше много усилия и също се чувстваше изморен,  се будеше посред нощ с аларма, за да може да се чуят когато вече се е прибрала след безкрайно дългия ден...

Глава Двадесет и седма       Глава Двадесет и девета 

Видяхте ли вече романа "Опера"?

Можете да го купите от тук.