"Хора" Глава Двадесет и шеста

    Винаги досега, когато се налагаше да вземе или доведе  детето, Елена се виждаше за съвсем малко със Стефан. Този път, дали защото, въпреки че понякога постъпваше глупаво, всъщност никак не беше глупава и за времето, което прекара със Станимир, успя да почувства каква е разликата между двамата, дали защото просто беше настроена носталгично, дали защото Стефан отвори и и се зарадва от сърце, тя поостана да се види и да поговори с бившия си съпруг. Бавачката отведе детето да го изкъпе и двамата останаха сами.

Започнаха съвсем нормален разговор на тема кой как е, какво ново, разказваха си как е реагирало детето в различни ситуации.

Тази вечер за пръв път Елена видя нещо ново, нещо чуждо у Стефан - той беше щастлив. Не, не беше си купил нова кола и едва ли щастието му имаше конкретна причина, той просто беше щастлив. В погледа му нямаше и следа от скритата тъга, с която я посрещаше преди, от стаената молба да се върне, от болката, че я няма до него.

Нещо повече, той вече просто не я възприемаше като жена, не я желаеше, гледаше я по същия начин, по който я гледаше Николай - понякога безстрастно, понякога с чисто човешка нежност, но никога със страст.

Ръцете и бяха започнали да треперят повече от преди и тя постоянно се стараеше да ги крие, сякаш да ги покаже, би означавало да признае, че той е бил прав, че страшно е сгрешила като се е гаврила с него и любовта му, а после го е напуснала, а това тя не можеше да направи. Гордостта и беше прекалено голяма.

От съседната стая се чуваше смехът на момченцето, то разказваше на бавачката какво бе правило с мама, закачаше я и на Елена за миг и се прииска да се върне, да си ляга всяка нощ до Стефан и да чува смеха на детето щом се събуди сутринта. За секунда дори реши да поиска да се върне, отвори уста, но се спря... Спомни си смеха на Николай, когато се опита да го прелъсти и не можа да понесе да си представи да бъде отхвърлена и от Стефан, а това, като го гледаше в очите, тя безпогрешно разбираше, беше твърде вероятно да се случи.

Той се опита да разбере какво е искала да каже, но като не успя да изкопчи нищо, се отказа. Елена размени още няколко изречения с него и побърза да си тръгне. Той я изпрати до колата, беше вече тъмно, а Стефан винаги и навсякъде я изпращаше, винаги и навсякъде я пазеше.

-Съжалявам за това, което ти причиних!

Очите на Стефан се разшириха от учудване, Елена никога не се извиняваше.

-За всяка раздяла са виновни и двамата-той се усмихна горчиво - и двамата сгрешихме.

-Да бе. Не мисля, че си прав, но благодаря за старанието!

-Прав съм. Когато човек се влюбва, трябва много да внимава да не загуби себе си в другия, да не се разтвори в него, да не загуби собствената си воля, стойността си като единица. А аз се изгубих изцяло в теб и това ни уби като двойка. Но всичко това вече е минало. Нека оставим нещата така. Важното е, че сега се разбираме и всичко е наред. Всеки греши, това е човешко, нека си простим и да продължим напред. Какво се е случило, Елче? Ти си много различна...

-Знам ли.

Тя се качи в колата, пусна радиото, потегли и наду музиката, сякаш се опитваше да заглуши мислите си, да не мисли. Но силуетът на Стефан, останал далеч назад в тъмното и оставащ все по-назад, не можеше да бъде изгонен, той беше там и неумолимо се отдалечаваше.

Погледът и се премрежи от сълзи, но тя ги избърса и продължи да кара. Загуби го. Завинаги. Сама, нарочно го загуби, на практика дори го  прогони от себе си... В съзнанието и заизникваха картините на тяхното минало заедно, времето, когато той още се червеше, докато говори с нея, смеха му, очите му, дълбоки като океан и светли сякаш във всяко око има по едно слънце, силата му, да я вдига като перце и да я разнася насам натам като малко момиченце, нежността му, влюбената му покорност, плахите му опити да я спре, да я издърпа от нанадолнището по което беше поела, грижата му, ужасът в очите му, когато вдигнеше температура, лицето му, когато видя за пръв път сина си, начинът, по който я гледаше няколкото пъти, когато тя все пак накърми детето. Защо спря да кърми? Имаше ли причина? Навярно просто така беше решила...

Защо никой не и каза, защо никой не спомена, че най-ценното, което  може да и се случи е да обича и да бъде обичана... защо никой не и намекна, че любовта се среща прекалено рядко и трябва да се пази? Защо? Не е честно. Не е! Всичко наоколо е фалшиво, всичко наоколо е лъжа! Кой излъга нея? Кой? Кой я научи, че сексът е толкова важен, кой я караше да изневерява, да го измъчва, да убива любовта му? Кокошките... Същите, които навярно се бяха опитали да го свалят след това. Дали не бяха го сваляли и докато тя беше още при него? Как се вкара в този филм? Как се озова тук? Защо си отива от съпруга, когото обича и детето, което винаги я чака с нетърпение, за да отиде при  другия, при мухльото, който не обича никой друг освен себе си. Кой? Кой? Кой? Кой? Кой? Кой? Кой? Кой? Кой? Как? Как? Как? Как? Как? Как? Как? Как? Как?

Какво значение имаше обществото, когато мъжът и не е до нея? Това ли е обществото, в което мечтаеше да попадне? Това ли е светът, в който искаше да се озове? За какво и бяха сега парите? Изобщо, кому са нужни те? Какво решават? Кого спасяват? Спасяват ли някого изобщо? За какво служат?

Тя стигна и паркира пред къщата. Не бързаше да излезе, имаше нужда да постои още сама със себе си, да помисли. Отпусна глава върху  ръцете си на волана. Внимаваше да не натисне клаксона и Станимир да дотърчи.

Всъщност, за какво се ядосва? Защо тъгува? Нали сама се беше изнесла, нали сама подаде документите за развод? Нали това искаше? Или не? Нима през цялото време се е надявала той вечно да стои, да я чака, да моли за любовта и? Нима не се е съмнявала, че той винаги ще бъда там, готов да и подаде ръка, да се грижи за нея, да я обича? Господи, какъв егоист е била! Какъв егоист! След отказа на Николай, това беше втория, макар и задочен отказ, който получаваше в живота си... Нещо много сериозно не беше наред, нещо много сериозно куцаше и тя трябваше да го промени, ако само знаеше какво. Чувстваше се чудовищно, отчайващо остаряла и погрозняла.

Извади телефона си и набра номер. Гласът на Стефан питащо отговори на позвъняването и.

-Стефане, аз наистина съм различна, ти си прав. Мога ли да поискам съвет от теб за нещо?

Слушалката изписука утвърдително.

-Аз имам страшно много въпроси, за себе си, за живота си, имам нужда от отговори, а не знам как да ги намеря. Ти как намираш отговорите, когато имаш въпроси, как разбра това, което ми каза днес? Психотерапевт?

-Не, не-Елена си престави очуденото му изражение в момента и се усмихна на това видение-ами аз чета книги... те не са живота.... не са негово обективно отражение, но съдържат страшно много отговори... особено старите книги... трябва само да имаш въпроси.

-Дай ми нещо да чета!

-Мини утре през офиса, ще ти оставя една книжка при секретарката сутринта.

-Благодаря!

Тя веднага прекъсна разговора, не искаше  да му даде време да се оборави и да зададе  въпроси. Понякога човек не трябва да пуска мислите си да излизат навън като отговаря на въпроси, най-добре е да ги държи за себе си.

Стефан дълго умува коя книга да и даде. Спря се на “Портретът на Дориан Грей” на Оскар Уайлд и след като я сложи в чантата си, за да не забрави сутринта, се хвърли върху леглото и  се замисли. Нещо ставаше с Елена, но какво? И дали е за добро? Тя дори благодари...

 Глава Двадесет и пета                        Глава Двадесет и седма